Пак наближава септември, след много диво и храбро лято /скрит цитат от Александър Секулов/, аз се завръщам насам не за друго, а просто да си пословоблудствам. Иначе, ако сега съм на 16, ще се обърна с думите: "Мило Блогче, извинявай, че толкова дълго не писах, ама имаше едни real life страсти и красоти и си ги изживявах." То не че и сега не си ги изживявам, ама тайно и смирено, защото още изтрезнявам от лятото, което ми действа като много студено розе, което пия от момчешки длани. Пфу, това последното доста метафорично ми дойде, но си е точно така - лятото, ако го кажа по-клиширано и по-жаргонно, си ми е точно избухване още на Джулай морнинг, та до края на август, когато най-често го оплаквам обилно със стихове на Иван Пейчев и с купуване на някои и други чорапи с жартиери за новия сезон. Един вид и аз се приготвям за есента и хапещите й ласки по голите рамене - упорствам до последно с късия ръкав. Това наминаване е и лееекинко символично, щото пак съм надиплила едни идеи и този път е пътят, когато ще се случат всички намислени щуротии. И понеже, ако животът, който винаги е прав, не ми е запушил устата /разбирай: държи ме до среднощ по офисите в подготовка на оферти/, ще намина да си кажа какво ми бушува из мислите. А дотогава ви оставям с Иван Пейчев:
Жестока есен,ти защо се връщаш
в жестоките ми
дни.
Не искам
светлината ти
разсеяна.
Не искам светлина
осигуряваща смъртта.
Жестока есен
с падащи листа,
с банално падащи
листа,
с банален дъжд,
със пътища
отдавна извървяни,
жестока есен
ти защо се връщаш.
Не ще намериш
никой освен мен.
